We remember the Heroes, but do the Heroes want to remember us?

*This text is available in English and Bulgarian \ Този текст е наличен на Английски и Български* 

We remember the Heroes, but do Heroes want to remember us? I ponder this question as I walk through the yellowed grass that grows to my knees, being brushed by the light evening wind. A dozen crickets measure the last rays of the sun in an even rhythm, and tranquility is the supreme master of the once turbulent meadow. The provocation for my thoughts? - thrown and dried in the branches of a low pine festive wreath, from which hangs a ribbon, proudly reciting “WE REMEMBER THE HEROES”. No, this is not a desecrated and forgotten communist monument to partisans, although for me there is no difference in the monuments. Monuments are erected in the name of an idea that someone believed in and fought for, and left a mark on in history. If it were not for these activities, history would be empty, which calls into question our existence. Yes, we judge ideas from the distance of time, but that does not change the fact that someone once had a spark inside, from which we will learn a lesson and respect. It is the middle of a hot summer, and I am at Arabakonak Peak, at the Arabakonak Victory Monument. It was erected to the fallen Russian, Ukrainian, Finnish, Romanian and Belarusian soldiers in the heroic offensive of the Western detachment of Russian troops in November and December 1877. After bloody battles near the village of Tashkesen (today’s Sarantsi), on December 19, 1877 Turkish troops were defeated and retreated, clearing the way to Sofia, which will be liberated in a little over 2 weeks. The condition of the monument is not good. Everything around the monument is overgrown, weeds like waterfalls hang from the terraces. Many of the red tiles laid for the pavement once are missing, the broken ones were quickly repaired with construction glue, and the stairs were demolished. At the foot of the monument there is an information board on which someone has practiced their shooting skills. The stone on the main body of the monument has not been cleaned for decades, but it stoically withstood the test of time. At least the plaques remain intact. Against this background of oblivion, “WE REMEMBER THE HEROES” looks more like a kind of grotesque. After all, it is the hands that laid the wreath heartlessly that belong to the same fools who call themselves “national elected representatives”. The same ones who threaten journalists; stifle freedom of speech; тhey often quarrel in parliament and call each other idiots; not one or two ecological catastrophes have been missed by those national representatives; and they also serve oligarchic circles; and of course they keep us busy with their regular monthly internal party ailments. The irony is that whenever you read this, the situation will be the same, only the topics of the scandals may have become even more colorful. And the cynical thing is that when March 3 comes, the same fools will become meek lambs, will talk about higher ideals, while again heartlessly laying wreaths, convincing that they remember… do the real Heroes want to remember them !? … And us? 

***

Ние Героите помним, а дали Героите искат да ни помнят нас? Разсъждавам върху този въпрос, докато крача из избуялата до колене пожълтяла трева, а тя уморено се е оставила на лекия вечерен вятър. Дузината щурчета отмерват с равен ритъм последните слънчеви лъчи, а спокойствието е върховен господар на размирната едно време поляна. Провокацията за моите размисли? - изхвърлен и изсъхнал в клоните на нисък бор празничен венец, от който виси панделка, гордо декламираща “ПОМНИМ ГЕРОИТЕ”. Не, това не е някой поруган и забравен комунистически паметник на партизани, въпреки че за мен разлика в паметниците не съществува. Паметници биват издигани в името на някаква идея, в която някой е вярвал и за която се е борил и оставил следа в историята. Ако не са били тези дейните, то историята щеше да бъде празна, което поставя под съмнение и нашето съществуване. Да, от дистанцията на времето съдим за идеите, но това не променя факта, че някой някога е имал искра в себе си, от което ние ще изведем поука и ще уважаваме. Средата на горещо лято е, а аз се намирам се на връх Арабаконак, на Паметник на победата на Арабаконак. Издигнат е на падналите руски, украински, финландски, румънски и беларуски войници в героичната офанзива на Западния отряд на руските войски през ноември и декември 1877 г. След кръвопролитни сражения при село Ташкесен (днешното Саранци), на 19 декември 1877 турските войски са сразени и отстъпват, освобождавайки пътя към София, която ще бъде освободена след малко повече от 2 седмици. Състоянието на паметника не е добро. Всичко около паменитка е обрасло, от терасите висят бурени като водопади. Много от червените плочки, положени за настилка, липсват, а начупените са ремонтирани набързо със строително лепило, стълбите пък са изкъртени. В подножието на паметника има информационна табела, върху която някой е упражнявал стрелковите си умения. Камъкът по основното тяло на паметника не е чистен с десетилетия, но стоически устоява на изпитанията на времето. Поне паметните плочи стоят непокътнати. На този фон за забвение “ПОМНИМ ГЕРОИТЕ” изглежда по-скоро като някаква гротеска. Че нали именно ръцете, положили бездушно венеца, са на същите тези глупаци, които се пишат “народни избраници”. Същите, които отправят заплахи към журналисти; задушават свободата на словото; редовно си спретват караници от парламентарната трибуна с нарицателни “идиоти” и “еничари”; проспиват не една или две екологични катастрофи; обслужват олигархически кръгове ; и разбира се ни занимават с редовните си месечни вътрешнопартийни неразположения. Ироничното е, че когато и да четете това, ситуацията ще е същата, само темите на скандалите може да са станали още по-пъстри. А циничното е, че като дойде 3 март, същите глупаци ще станат по-кротки от агънца, ще приказват за висши идеали, докато отново бездушно полагат венци, убеждавайки, че помнят… а дали истинските Герои искат да ги помнят тях!? … и нас?