По вълчите следи
- Утре сутрин ще правим ли нещо?
- Аааами изгревът е в 7.30, така че…
- Ставаме в 5 и пробваме Янузов рид, ако много затъваме или снегът не държи, се връщаме, ако всичко е наред, посрещаме изгрева някъде по склоновете…
- Харесва ми този план, правим го!
За няколко минути приключихме с организацията и се потопихме в топлината на спалните чували. Нашият дом за вечерта - заслон Кривите вади (познат и като заслон Корнишки езера) беше уютно, но не и топло местенце. Не, че няма печка, но и липсва висок комин и всичките ни опити да разпалим огнената и душа приключваха само с плътна димна завеса.
Когато на следващата сутрин будилникът запя в заветния пети час след полунощ, дори планинарският ентусиазъм се поколеба дали да напусне топлата и мила прегвърдка на спалния чувал. “Животът започва на края на комфортната ти зона” се мотивирам аз, докато разкопчавам циповете и излизам от пашкула си. След известно суетене в стил “Абе аз снощи къде си оставих това” или “Абе аз си го подготвих, ама не го виждам” и любимото “Къде ми е вафлата за изгрев”, в точно 5:21ч. потегляме към бленувания рид.
Янузов рид, да поясня за незапознатите, е източно отклонение от главното било на пиринския Дебели рид, и дефакто се пада граница между циркусите Корнишки и Брезнишки. Погледнат от заслона, изглежда исполински с югоизточните си склонове, и повдига съмнение колко проходим би бил.
Навън е тъмно като в рог. Светлината от челниците стига колкото да зърнем няколко крачки напред. Добре, че са картата и компаса. Първо се движим на север, след това се отклоняваме на запад, след това пак север - гоним ръба на нашия рид. Тъкмо се чудя дали отново да не погледна картата, когато чувам: “Ейй, виж, виж, вълчи следи!” - В каква посока са? - питам аз. “Нагоре, на запад, точно към Дебели рид!” - Няма какво да го мислим, давай по вълка, вълчите следи на лъжат! - решаваме ние и тръгваме в избраната посока.
Това вълкът е голяма работа, няма лъжа. Като хванахме по неговите следи, все едно бяха чертани по картата. Където имаше клек и неприятен камък, Кумчо вълчо много елегантно ги беше заобиколил. Където имаше навявка, вълкът хитър, не стъпва (за разлика от козите). А снегът - чудесен, фирнован, стабилен, не се цепи, не издава опасност. Само за котки… и вълци!
Вълчите следи се оказаха добра поличба и десетина минути преди изгрева вече бяхме на върха. Той върхът си няма име, Безименен /2623м./ пише на картата, но ние ще го кръстим Вълчи чал (по пример на първенците на Дебели рид Ченгелчал и Демирчал). Въпреки вятъра е време за кратна почивка, задължителната вафла, която, оказва се, е замръзнала, и разбира се, гледки. А там горе, на нашия Вълчи чал, ГЛЕДКИ да искаш! Зад нас стърчат пиринските великани Яловарника и Каменица. В посока Гърция се вижда първенецът на Среден Пирин - връх Ореляк, а зад него планината Фалакро. Слънцето изгрява покрай родопския пограничен връх (и едноименно тракийско светилище) Циганско градище, и говорейки си за Родопите, Голям Перелик, Персенк, и кулата на Снежанка си личат ясно на хоризонта.
“Животът наистина започва на края на комфортната зона” си мисля пак, и допълвам - “А днес от комфорта ни делят едни вълчи следи!”.
