Еднопосочен билет до Луната

- Спрете! Спрете Земята, искам да сляза! - някой рязко извика от задните седалки. 

Капитанът на “Планетарен експрес” въздъхна. Такива случаи не бяха рядкост. Ако сега спреше, го чакаха поне час мърморене, тюхкане и недоволство от редовните пътници, защото щяха да изостанат от графика. Графикът беше за всички на тази планета, закъсненията се порицаваха. Но какво друго да направи!? Пътуванията до Луната бяха разрешени, въпреки че официална спирка липсваше. Само едно парче скала с малка избледняла от слънцето табела. Някои казваха, че много отдавна на табелата бил номерът на спирката – 42. 

Тези, отиващи на Луната, харчеха всичките си спестявания за това пътуване и въпреки, че не ги разбираше напълно, с годините капитанът бе започнал тайничко да им симпатизира. „ЛУНАтици“ ги наричаше. Бяха наивници, мечтатели, все залисани. Някои ги наричаха дори глупци, бягащи от удобствата на Земята. Но те бягаха и от графика. И всички си приличаха по едно - от тях струеше необясним плам. Колеги капитани бяха правили грешката да не спрат на спирката за Луната и си бяха платили скъпо за това – ЛУНАтиците подлудяваха целия експрес и в продължение на 24 часа нямаше и секунда спокойствие. 

„Графикът ще е цял живот, дано поне този открие това, което търси“ помисли си капитанът, докато активираше вратата на „Планетарен експрес“. Чорлав младеж вече се провираше с дисаги в ръка между останалите пътници и бързешком изскочи през вратата. Капитанът го изпрати с поглед до табелата. „Някой ден“, помисли си той, „Някой ден и аз…“.